Руйно е село в Североизточна България, намира се в община Дулово, Област Силистра. Отстои на 14 км западно от гр. Дулово и на 60 км югозападно от гр. Силистра.
Селото е разположено на левия бряг на суходолието Синебир (река Сребърница) в източната част на Дунавската хълмиста равнина, в северните краища на Лудогорието, на 163 м надм. вис.
Югоизточно от селото има жп спирка на линията Самуил - Силистра.
Населението на Руйно към 2010 г. е около 850 души.

Районът на село Руйно е населяван от дълбока древност. Първото известно население обитавало тези земи са траките, останки от тяхната култура (V-II в. пр. Хр.) са намерени в двете близки крепости - "Аязмото" и "Картал кале", намиращи си югоизточно от селото. Множество показатели говорят, че тракийските селища, намирали се на мястото на крепостите са били укрепени.
По време на Първата българска държава върху двете тракийски селища, а след това и късноантични, били изградени споменатите вече крепости. Фактът, че са разположени само на 1.5 km една от друга, ги прави случай без аналог във фортификационното строителство на Първото българско царство. Крепостите са функционирали синхронно в периода IX-XI век и са охранявали пътя от Преслав и Плиска към Дунав.
В скалите северно от крепостта "Аязмото", паралелно с крепоста, през IX-X век е функционирал български манастир. Останките от скалния манастирски комплекс са добре запазени и са достъпни за посещение.
През турското робство Руйно е носило името Казълбурун.
В средата на XVI век. в околността на селото е пребивавал мюсюлманския светец Демир Баба (Железния баща). Непосредствено до крепостта "Аязното" (в западна посока) в ново време е построен мюсюлмански храм - теке. Според легендата, Демир Баба е живял тук в една от пещерите преди да се пресели в близкото село Свещари. Друга забележителност е аязмото - малка пещера с цепнатина в дъното, от която тече вода, "появила се след като Демир Баба забил меча си в скалата".
По Букурещкия мирен договор от 1913 г., когато Южна Добруджа е отстъпена на Румъния, Руйно остава под румънска власт. Селото е върнато на България по Крайовския договор от 1940 г.
Днешното име на селото е дадено през 1942 г.

Източници:
1. Енциклопедия на България, изд. БАН, том V, 1986 г.